В ярката им светлина

В ярката им светлина

Резюме:

Фентъзи роман, изследващ темата за загубата и това как се опитваме да се справим с нея, когато няма как да го направим.

Корсак Сухибряг е военен ветеран на средна възраст, винен за инвазията, сполетяла град Сетен. Съпругата му, синовете му, както и всички сетенчани го държат отговорен за загубената битка, довела до падането на града. Изгубил в нея и първородния си син, Корсак се чувства напълно победен дори и без чуждото отсъждане. Ситуацията му се влошава допълнително и от това, че прекарва първите няколко месеца след сражението извън града и после се завръща в него не сам, а заедно с чужоземно и друговерско момиче.
Разгромен, отчаян и предал се, последното му желание е да изживее живота си кротко и тихо. Това се оказва невъзможно обаче, когато политическата и религиозна обстановка в Сетен ескалират, Корсак бива въвлечен в центъра на тези сътресения, а чуждоземното момиче и най-малкият му син попадат в една невъзможна и ужасяваща ситуация.

А междувременно Те захождат към Сетен за сетен път.

  „В ярката им светлина” е първата книга в нов, просторен фентъзи свят и дава началото на събития, които тепърва ще обхванат всичките му краища.

 „В ярката им светлина“ може да се намери във всяка книжарница в страната, или онлайн през Ентусиаст, Ozone, Хеликон, Bookpoint и др.

 

Откъс

 

  • Откъс от книгата

    В Ярката Им Светлина

    Пролог

    Ден 0. Падане на Сетен

    Забил поглед в земята, мъжът не виждаше нищо освен пръст и трева. Тежкият мирис на смърт обаче блъскаше главата му като с чук, напомняйки му къде се намира. Падналият воин продължаваше да се тътри на лакти из сухата степ и да влачи мъчно нечие чуждо, окървавено тяло зад себе си. Мирисът на кръв го отблъскваше назад към не толкова напоени с него места, а неведнъж иззад тревните пелени му се разкриваха посечени тела и го принуждаваха да сменя посоката си. За съвсем кратко време Корсак Сухибряг се бе превърнал от воин и командир в почти изгубило ума си от страх животно.

    Обикновено бяло на лунните светлини, сега полето жълтееше, огряно от огъня, и се гърчеше в него. Върховете на множество стръкове се люлееха от нощния вятър, обагрени от гъста, тъмна течност. Лъщяха като обсидиан, а истинският им кървавоален цвят се виждаше само около горящите шатри. Парчета истински обсидиан също се забелязваха тук-таме из изпотъпканите участъци — отронени от строшени макани или все още прикрепени към лежащите до труповете дървени оръжия.

    Двете луни висяха ниско над западния хоризонт, очертан от тъмния, издължен силует на планината Тари. Полукръглите светила надзираваха вяло клането. Рехавата звездна пустиня заемаше останалата част от небосвода и наблюдаваше събитията с лихварско безразличие. Река Залезница се промъкваше на югозапад, покрай все още необхванатия от пламъци край на палатковия лагер, сякаш нетърпелива да се измъкне тихомълком от разразилия се пожар.

    Корсак креташе из центъра на този нощен ужас, когато го достигна далечен и мек женски глас. Думите, изпълнили слуха му на странен език, носеха забравеното усещане за спокойствие и лекота. Сладост изпълни цялото му същество, магичен лек за изтерзания му от стрес ум. Нежен хлад разстла на талази облекчение из цялото му тяло. Едва миг измина обаче и непознатите осезания отново го напуснаха, така рязко, както го и обладаха.

    Мъжът изпъна врата си и завъртя глава във всички посоки над тревните върхове. Тук-таме хора все още се сражаваха, викаха и бягаха в амок. Стреснат и малко поокопитен, Корсак захвана по-удобно подмишницата на падналия до него млад воин и продължи да го влачи напред с частично подновени сили.

    Отпуснатият в ръката му младеж бе подчертано по-висок от него. Щеше да изглежда дори по-заплашително от възрастния Корсак, ако годините не се четяха по гладкото му, голобрадо лице, като все още неостъргана първа кожа на гущер пустинник. Липсата на татуировки по голите му ръце и гърди още повече показваше военната му невинност. Широкият два пръста и дълъг цял лакът червен разрез над стомаха му пък намекваше, че и да бе заслужил татуировки тази вечер, надали щеше да доживее, за да ги види по тялото си.

    Корсак обаче продължаваше да го дърпа упорито напред към реката въпреки състоянието му. Към нея го привличаше един-единствен пулсиращ в главата му спасителен образ: салове. Същите салове, лодки и баржи, използвани от тях, за да преминат през широката водна ивица преди няколко дни, и чието състояние той сам провери часове преди нападението. Разбира се, тогава и самият палатков лагер също му се стори тих и спокоен.

    Докато мъжът си проправяше път към обвитото в тъмнина спасение, познатият му само отпреди миг хлад се просмука отново през челото му. Разтресе ума му и изпрати нова вълна лекота надолу към крайниците. Нежният женски глас изпълни повторно и с удвоена сила пространството около него и заглуши всички гърмящи в ушите му звуци. Странна бяла виделина покри очите му. Острата миризма на овче сало се впи в ноздрите му и усещането за хлад се примеси със загатната топлина като от дебело одеяло.

    — Шшшшшшшш… — изшепна меко гласът след няколко непознати за Корсак думи и мъжът изви гръб и впери търсещ поглед в небето.

    Мощен рев го изтръгна от унеса и той се обърна. А там, в осветения от горящи платнища източен край на лагера, сред гмежта от все още държащи се на краката си войници към него тичаше тъмен силует. Невъзможно бе да прецени самоличността му, но намеренията му изглеждаха достатъчно недвусмислени и Корсак мигом забрави току напусналото го спокойствие. Грабна с две ръце младежа през мишците и го задърпа с идващи от мрака пред него сили.

    — Сухибряг! — чу се иззад гърба му гърлен и изпълнен с ярост глас. — Предател!

    Корсак бавно се изправяше в крачка, първо на колене, а после и изцяло. Влачеше безжизненото тяло след себе си и креташе с всички сили измежду безлюдните военни шатри. Тревата, тук подкосена и по-ниска, улесняваше движенията му, но не достатъчно.

    — Мръсен дезертьор! — чу се още по-близо следващият вик, докато беглецът наближаваше края на палатките. Петите му все още не се отделяха от земята и риеха твърдия пясък под себе си. След само няколко мига краткият им пробег все пак спря, но не от умора.

    Достигнал най-сетне до реката, Корсак впи невярващ поглед в мрачната вода и малкото току придошъл живец в крайниците му отново започна да ги напуска. Отломки от саловете догаряха, забити в калния бряг.

    — Не! Не, не, не! — застена мъжът. Изостави младежкото тяло на земята и се спусна надолу към тихата река, изпълнена с полупотопени дървени отломки. — Не…

    Корсак падна на колене на няколко крачки от плискащите по пясъка води, без дори да се оглежда за случайно оцеляла лодка. Знаеше, че няма смисъл.

    — Ела тук, гнидо! — изкрещя зад него преследвачът му, но командирът стоеше без сили и желание да се обърне. Значително по-едрият мъж забави постепенно стъпка със спокойствието на мършояд, сигурен в безжизнеността на лежащия пред него труп.

    — С брат ми стояхме на стража на югоизточната кула, знаеш ли, Чакале? — изрече войникът прякора на Корсак със задъхан, но лют глас. Гърдите на мъжа се издигаха бясно, но не пречеха на вледеняващия тон на думите му.

    — Стояхме си там, когато огнените стрели заваляха и мръсниците се изсипаха над палисадата. И докато момчетата от северната страна тръбяха и умираха, а ние тичахме към тях, какво мислиш, че видяхме в центъра на лагера, а?

    Корсак сведе немощно глава към коленете си и издиша бавно.

    — Видяхме как целият лагер си вдига полите и бяга към реката! — кресна вече на няколко крачки от него мъжът и избърса окървавената макана в пояса си. Половината обсидианови резци на късото дървено оръжие бяха или строшени, или изпопадали. Достатъчно от тях обаче все още стояха заплашително на местата си по ръбовете му, жадуващи за плът.

    — Но ти, разбира се, знаеш това — каза мъжът, след като последните няколко крачки го доведоха до Корсак. — Нали, командире?

    — Родрок… — изрече Корсак, вече разпознал по гласа едрия стотник във войската си. Едрата шепа на вече застаналия зад него мъж го хвана за падащата до раменете черна коса и я издърпа нагоре.

    — Тихо, гнидо! — изкрещя Родрок в ухото му и вдигна маканата си високо. — Времето ти за сладки приказки изтече, Чакале! Некадърници като теб трябва да са в авангарда, не да го ръководят!

    — Аз не… — Корсак се помъчи да отговори, но не можа. Какво трябваше да отвърне? Че е надал сигнал за отстъпление, за да се спасят възможно повече мъже от обречената битка? Познаваше Родрок бегло, но от достатъчно дълго време, за да знае, че в очите на фанатизирания воин действията му не бяха нищо повече от предателство.

    Кратка въздишка напусна гърдите му, докато командирът се предаваше на съдбата си, но в този миг непознатите осезания го връхлетяха отново. Очите му се озариха от странната виделина, разчупвана от неразличими сенки. Обонянието му долови и дъха на козиняво покривало и сушени плодове. Ушите му отново се изпълниха от звучния, неразбираем, но красив женски глас.

    Думите — кратки и насечени от паузи, както се говори на объркано животно или болник — звучаха като песен и го придърпваха със странна сила. Корсак все още усещаше захвата на войника зад себе си и дори издигащото се оръжие в другата му ръка. Това обаче вече нямаше смисъл. Прострялата се пред него река вече не и като източник на копнеж за спасение, а просто символ на завладялото го неземно спокойствие.

    Сладкото отпускане обаче отново бе разкъсано от пороя обиди и закани, с които Родрок го обсипваше.

    — …лед това ще прережа и вратлето на мизерното ти синче, дето го влачи досега! Ей тъй — да знам, че е от мен!

    Разсъдъкът му се луташе между странните, пленителни видения, шума на реката, копнежа за спасението и бащинската болка. Корсак изостави всякакъв опит за съзнателна съпротива и се предаде на войнишкия си инстинкт. Със затворени клепачи и пищящи уши, той усети по напрегнатата лява ръка на Родрок, че дясната започва своя път надолу. Ако оръжието беше меч и се движеше с върха напред, тогава надежда нямаше да има. Маканите обаче ставаха само за сечене.

    Падащата китка на Родрок се сблъска в рязко издигнатите, кръстосани ръце на командира. Корсак я сграбчи с длани, извъртя се встрани и изскубна мазната си от пот и кръв коса от захвата на изненадания войник. След това с едно плавно движение придърпа ръката му и вряза черните резци в голото бедро на нападателя си. Ревът на едрия мъж за момент заглуши всички останали наобиколили ги звуци. Плесницата му бързо се стовари върху слепоочието на Корсак и го запокити към плискащата се по пясъка вода.

    — Куче мръсно! — изкрещя Родрок, след като се опомни, и изтръгна маканата от крака си. Още един от зъбците ѝ липсваше, този път останал в собствената му плът. Мъжът спря за кратко погледа си върху нея, изплю се на пясъка и тръгна отново към претърколилия се няколко пъти надолу Корсак. — Ще те накълцам на парчета, ако ще и с голо дърво да остана накрая!

    „Дърво!“ — прегърна отчаяно думата падналият командир и ръцете му зашаваха по мокрия пясък. „Дърво!“

    — Мръсен, проклет… — редеше зад гърба му Родрок и Корсак отново усети близостта му. Този път маканата със сигурност се издигаше без предупреждение. В мига, в който вече очакваше да почувства острата, режеща болка в тила си, друга, по-слаба, но изненадваща болка прободе дясната му длан. „Дърво!“, отчете умът му. Без да прахосва време в поглеждане, Корсак сви пръстите си около предмета и се извъртя с всичката скорост, изстискана не толкова от рухналото му тяло, колкото от волята му.

    Дървото в ръката му се оказа грапаво и дебело парче от лодка. Трудно му бе да прецени към коя точно част на дървените съдове принадлежеше, но не го и интересуваше. От значение бяха само дължината и острият връх. Тежката и солидна макана летеше към черепа му, но от тази позиция мъжът вече нямаше какво да направи, освен просто да продължи да издига собствената си ръка. Дали по волята на Боговете, коленичилият на пясъка командир не знаеше, но може би защото противникът му отново замахваше отвисоко, Корсак пръв впи подобието си на оръжие малко под слънчевия сплит на противника си.

    Родрок дори не извика, а само нададе кратък, изненадан стон. Гърдите на Корсак се изпълниха с кръвожадна радост, за която дори нямаше да има време да изпита угризения. Полулишената от остриета макана все пак продължаваше да лети неотклонно към черепа му.

    За последно, преди да се затворят, очите му се спряха на лежащия неподвижно по-навътре в брега окървавен младеж.

    — Корток… — изхриптя безгласно Корсак името на сина си, докато тялото му се стовари назад в хладката вода. Още миг и умът му отново се потопи в нежните, мелодични напеви на женския глас. Макар и обвит от течна студенина, той вече чувстваше само магичната топлина на неразбираемите слова.

    „Това ли е смъртта?! — помисли си Корсак и се остави на течението и на неочакваната наслада. — Ако е това, предпочитам да е бавна.“

     

     Първа глава

     

    372 дена след падането на Сетен

    Утринните лъчи се промъкваха през притворените кепенци в сумрачната стая. Множество проблясъци, породени от тях, танцуваха игриво по стоманата в ръцете на мъжа

    Погледът му обхващаше двата почти сливащи се в окръжност метални полумесеца, а пръстите му притичваха по извитите им ръбове.

    „Богове! — за пореден път възкликна той наум. — Стомана като за няколко дузини стрели… Кой би сглупил да влезе в битка с толкова тежко оръжие?!“

    Ръката му подскочи рязко нагоре към лежащия под черната му коса продълговат белег. „Е, понякога може би си струва. Оръжия като това не оставят просто белези…“

    Прехвърли два пъти в ръцете си дебелата яворова дръжка. Не ѝ достигаше само педя, за да го надмине по ръст. Острието заподскача пред очите му. „Като слънчев диск и като два полумесеца едновременно… Да ме прероди дано! Всичката тази стомана само за да може да прилича на няколкото проклети топки в небето!”

    Очите му се стрелнаха нагоре след грубото богохулство и, съпроводени от въздишка, отново се отпуснаха надолу. Не подхождаше на стражник в храма на Боговете да светотатства.

    Мъжът се изправи със стон, все още стиснал оръжието в ръце. Опита да се самозалъже, че прозвучалото в ушите му проскърцване е било от стария стол, а не от болящото го дясно коляно. Белите косми из дългата и иначе черна коса, посивялата набола брада и неизброимите бръчки по бронзовото чело обаче заядливо напомняха истината. Той подпря брадвата на стената и посегна към леглото, където лежаха връхните му дрехи.

    Церемониалният елек едва покри гърдите му. Краища от стари военни татуировки се показваха иззад всеки ръб, както и по голите му, мускулести ръце. Разнообразни шарки от жълтеникав ец обхващаха почти всяка педя от дебелата кафеникава кожа. Трябваше да прилича на слънчоглед, но ефектът не бе твърде сполучлив, поне по негово мнение. Със сигурност обаче не правеше дрехата по-пригодна за целодневен караул под жежкия божествен светлик.

    Мъжът намести елека върху гърдите си, така че да съвпадне с по-бледо медните, лишени от тен места. Свърза двете му части отпред с обширен няколко пръста, тежък бронзов пръстен. Измърмори ядно срещу неудобната дреха и се зае да обува светлозелените си ленени бричове. Направил и това, огледа се внимателно от горе надолу, доколкото можа, и прокара бавно длан по обхваналата лицето му четина.

    „Днес — не“ — отсякоха сковано веждите и се присвиха над кафявите му очи.

    Пресегна се машинално към подпряното на стената оръжие и спря погледа си отново върху него. Този път основата на двете остриета привлече вниманието му. От нея те тръгваха в противоположни посоки като разлистващи се цветове — непрестанно нарастващи и уголемяващи се, докато накрая почти не срещнат краищата си. Основата — там, където двете стоманени плоскости се сливаха и обгръщаха дървото в дружна прегръдка, скована с метален шип — бе покрита с ръжда.

    „Колко ли изгрева си видяла? — потънаха отново мислите му в брадвата. — Повече от мен, сигурно. А колко живота си отнела, преди да те връчат на мен? По-малко, със сигурност. Вече няма значение, нали? Просто два счупени инструмента, прекарващи дните си, стоейки на показ…“

    Нова въздишка напусна гърдите му и той взе оръжието и тръгна към вратата. Знаеше, че трябва да се погрижи за ръждата, така както трябваше и да се обръсне, но нямаше да го направи и днес.

    — Корсак — достигна го студен женски глас и мъжът стреснато изостави мислите си. На вратата, към която вървеше, стоеше жена.

    По-висока от него, със стигаща чак до кръста права черна коса, тя го гледаше с тъмните си очи, заслонени от гъсти вежди. Плосковатият ѝ нос на свой ред висеше над тънки, свити устни, а голите ѝ тъмнокафяви рамене се простираха встрани колкото неговите. Дребните ѝ гърди се криеха зад груба сива рокля, която стигаше до подутите ѝ колене.

    — Да? — отвърна Корсак Сухибряг на жена си и изправи гръб.

    — Кутата, Корсак — отвърна му равно ни’Ета Сухибряг. — Къде е малката кута? Снощи ѝ дадох задачите за днес, но отново е забила на някъде.

    — Сигурно е навън с Круон, не знам.

    ни’Ета сви още повече и без това тънките си устни и Корсак се зачуди дали от стискане една в друга двете няма в един момент просто да се слепят. Знаеше къде е сбъркал, разбира се. Омразата на жена му към „кутата“ се надвишаваше само от омразата ѝ към идеята „кутата“ да прекарва време с най-малкия им син. А той току-що намекна именно това.

    Мъжът въобще и не предполагаше дали в случая е така — каза го просто за да я раздразни. Естествено, самата ни’Ета знаеше колко много Корсак ненавижда думата „кута“, така че в това бе просто поредната размяна на словесни плесници помежду им.

    — Подът не е измит, вода не е донесена, ти тръгваш към храма, аз — към фермата, а тя ще дотърчи в последния момент и ще каже, че трябва да бяга за училище — натърти върху последната дума жената. — Какво ще правя аз тогава, а? — хладния ѝ и само до преди миг остър като кинжал глас започваше да потръпва неравно.

    „По-рано от обикновено— каза си мъжът. — Добре, нейното да бъде…“

    — Ще мина по Вдовичина по пътя нагоре. Сигурно са там и просто играят на топчета.

    — А ако не са там, ще минеш обратно надолу по Студен кладенец и после нагоре по Гущерово дере.

    Корсак на свой ред стисна устни. Не че жена му не беше права. ни’Ета много добре знаеше, че ако Корсак види малкото момиче да играе с Круон на Вдовичина, просто може да им каже да отидат на друга улица и вечерта да се оправдае, че не ги е видял. Затова ни’Ета щеше да го ръчка да обиколи целия град, ако трябва, за да няма оправдание…

    — Добре. Но трябва да тръгна веднага, за да не закъснея.

    — И ще ѝ кажеш, че ако не си свърши задълженията, няма да я пусна да отиде на училище — отново с по-спокоен, но все така заповеден глас, довърши жена му, отдръпна се от вратата и демонстрира, че разговорът им е приключил.

    Корсак въздържа въздишката си, подмина съпругата си и навлезе в свития коридор на едноетажния им дом. Потисна по навик яда към проваления си брак. След това възпря и традиционно изникналата чуденка защо въобще жена му заряза живота си като ни’Мурта в храма и дойде в града, при него. Не че за известно време не бяха щастливи заедно, но… О, да го прероди дано, какво значение имаше?

    До прага на входната врата лежаха кожените му сандали и с няколко крачки той се приближи до тях, наведе се и започна да се обува.

    „Кута…“

    Мъжът така и не знаеше дори какво означава думата. Жена му отказваше да му обясни. Обикновено отговаряше, че Древният език, днес говорен само от ни’Муртите на града — или от „Майките“, отново на Древния език, — не му влиза в работата. Най-задоволителните предположения, до които Корсак достигаше, се състояха в чуждоземния произход на момичето или в непровеждането на родилни ритуали, но спокойно можеше и да е псувня.

    „Да ме изгорят дано, какво толкова специално има в поливането на бебе с прилепска кръв… мен ме обляха чак като юноша, когато дойдох тук, и оттогава животът ми върви само надолу…“

    ни’Ета затвори зад него, докато той се обуваше, и се запъти в обратната посока към кухнята в дъното. Именно в този момент входната врата изскърца бавно и жално. Лъчите на изгряващото слънце отново затанцуваха около приклекналия мъж, но и една дълга сянка го покри.

    Притежателката на сянката стигаше на ръст до малко над бравата на току отворената дъсчена врата. Разчорлена, мръсна и черна коса с едва забележим червеникав оттенък се спускаше по гърба ѝ. Скриваше и голяма част от детското ѝ лице, но не достатъчно, за да прикрие прашасалата тъмномедена кожа и уморените ѝ черни очи. Ръцете ѝ придържаха дебела колкото китките ѝ кобилица върху раменете ѝ и видимо трепереха под тежестта на две пълни ведра.

    Зад гърба си Корсак чу как стъпките на жена му спряха за миг, но скоро след това, без да изрече и дума, тя влезе в кухнята и затръшна вратата след себе си.

    — Богове… — промърмори мъжът. Изправи се, повдигна леко кобилицата от телцето на малкото дете и я постави на пода.

    — За теб това тежи повече, отколкото… — начена, но се отказа да продължи. Знаеше, че момичето е наясно колко тежат за нея кобилицата и пълните ведра. Много по-наясно от него самия, макар никога да не би го изказало. „Малката ми, мълчалива кута…“ Смъкна се на коляно пред нея, погали чорлавата ѝ коса и я прегърна. Момичето сведе главата си и уморено я подпря на гърдите му.

    — Арти… — прошепна тихо галеното ѝ име. Знаеше колко обича тя редките случаи, в които чува него вместо „кута“. След това се изправи, погледна бегло назад и се обърна пак към нея с все така тих глас. — Водата е за кухнята, нали? — Едно леко кимване му отговори.

    — Добре. Почини си в моята стая първо и я изчакай да излезе. Мисля, че трябва да тръгне скоро.

    Арти кимна отново и понечи да вземе кобилицата. Корсак я изпревари и сам взе ведрата и ги понесе навътре в коридора. Остави ги пред кухненския праг и чу как вратата на малката му стая се отвори и бързо и внимателно се затвори иззад босите детски крачета.

    За сетен път мъжът преглътна въздишката си. Тръгна обрат-
    но към входа на дома си, взе подпряната на стената двуръка брадва, затъкна я в кожените жлебове на гърба на елека си и пристъпи навън.

    ***

    Малки облачета прах се вдигаха изпод сандалите му, докато Корсак крачеше по широката улица. Макар и слънцето вече да грееше и Вдовичина да бе една от главните улици в град Сетен, хора почти не се виждаха. Ниските къщи от розов пясъчник красяха склона като рехава горичка от току разцъфнали дървета рошков. Множеството улици се виеха между тях и малките им дворове като змии — криви, чудати, на места тесни, а на места разширяващи се в продълговати поляни. Скромните дворове до един се ограждаха от дървени огради от привързани с въжета трупи — ниски, високи, тънки и дебели, от вейки до пънове, очевидно скалъпени скоро и набързо.

    Корсак се поспря, забил поглед в една отчетливо нелепа ограда, поклати глава и се обърна назад. Далеч долу, където склонът свършваше, се издигаше каменна стена. Висока около три, на места четири човешки боя, тя делеше вътрешния град от останалата част на Сетен. Отвъд, свободни и ширнали се просторно, лежаха в пъти повече розовеещи се къщи. В обширните им дворове растяха царевица, боб, домати, зелки и сладки картофи, оградени от ниски, каменни зидове.

    Още по-далеч пък се виждаше и един по-нов пръстен — десетки хиляди дребни дървени постройки обграждаха града. Покриваха плътно бившето тревно поле чак до бреговете на река Залезница далеч на изток. Сблъскани нагъсто, досущ животни на водопой, привидно паянтовите постройки от достатъчно далеч можеха да изглеждат и като едно плътно цяло, ако не бе неизброимото множество хора, пъплещи между тях.

    Отвъд кротките води на Залезница и докъдето поглед стигаше, голите хълмове също бяха дали път за новости. Ферми за фазани и патици; полета със слънчогледи, бобени и доматени посеви; огромно заградено пространство, където се помещаваха табуните, доведени от североизток от нашествениците; хармани, обхождани от теглещи дикани коне. И всичко това — обходено и разграничено от множество разнообразни овощни горички.

    Корсак изръмжа безгласно. Там. Точно там. Малко по-навътре от една от трапчинките на източния бряг, под някакъв прокълнат птичарник, лежеше заровен трупът на първородния му син. Заровен редом с още стотици мъже, заклани в най-безсмислената война, виждана някога от Свещения град. Дори не под някой поне малък посев слънчогледи, така че осемнадесетгодишният Корток да може да се взира в огненото ято на Боговете с жълто-кафяво око и да има покой.

    Мъжът обърна погледа си отново напред и закрачи с неравна стъпка нагоре, към очакващото го стръмно било на планината.

    „Проклета безсмислица!“ — роптаеше наум. Стичали се били към Свещения град, понеже Боговете така им казали. И да заколят пет хиляди мъже и гологърди младежи ли им бяха казали Боговете? Всичко, казано от Тях, което стигаше до неговите уши, беше: „Направи света по-добър или бъди прероден в следващия. Там опитай отново. И отново и отново. Това е Пътят на друмяните“. Как хората успяваха да го извъртят
    на — „Коли всеки, застанал на пътя ти, зарови го и построй птичарник отгоре?!“, Корсак така и не успяваше да разбере.

    Не му беше място да се оплаква от войната, знаеше това. Бивш военен, с безброй бойни татуировки по тялото си — от всички в Сетен той най-малко можеше да протестира.

    „Да ни преродят Боговете всичките…“ — изруга наум и забърза крачка. Поне това като че ли не изглеждаше далеч. Все повече хора започваха да шушукат и говорят, че може би пребиваването им на този свят е към края си. ни’Ета работеше всеки ден в една от новопостроените плантации отвъд Залезница и твърдеше, че сред нашественическите квартали изобилства от хора, проповядващи открито края на света. Дори в коренното население на града се надигаха все повече гласове, че последната година е знак за наближаващото Голямо прераждане. Може би Боговете наистина щяха да преведат друмяните към следващия свят, в който да подновят усилията си за праведен живот.

    „Нека! Тук очевидно се провалихме“ — цъкна Корсак с език и продължи пътя си нагоре.

    На север и на юг стената на вътрешен Сетен свършваше в рязко издигащите се била на два от върховете на планината Тари — Дотан и Тотан. Градът продължаваше на запад към образуваната помежду им зелена котловина. В нея завършваше и Вдовичина, редом с останалите, пълзящи нагоре улици. Стигнал именно тази точка, Корсак спря и се огледа. Последните, най-вътрешни къщи принадлежаха на ни’Муртите, старейшите на града, но въпреки това почти не изглеждаха по-различни от останалите розовеещи здания. Единствено приповдигнатите им каменни основи ги правеха малко по-високи, но нищо повече. Сградите изглеждаха напълно празни. Жриците живее-
    ха в храма или поне той никога не ги бе виждал да се връщат за дълго в домовете си. В резултат, тук улиците пустееха.

    „Сетни“ — отбеляза той и отново се извърна назад. Градът носеше името Сетен просто защото Боговете прелитаха последно над него в златния си небесен диск. След това залязваха отвъд планината и се прибираха в недрата ѝ, където пируваха до следващата сутрин. Или поне така обичаха да казват хората. Не се интересуваха от факта, че огненото кълбо на слънцето всъщност залязваше не само зад планината, а и далеч, далеч зад нея, във водите на Таридския океан.

    Корсак хвърли пореден мълчалив поглед над ширналия се странен град и разнообразните му слоеве. „Като пръстени на дърво. Само дето кората е в пъти по-голяма от сърцевината и… прогнила“ — изръмжа тихо той. Някой би казал, че отиването в Свещения град е именно следване на Пътя от страна на североизточните друмяни, но „някой“ би бил глупак да го стори. Североизточните нашественици отдавна бяха Изгубени за Пътя и не заслужаваха да се зоват „друмяни“. Нападението над Сетен само го доказваше.

    Краката отново го понесоха нагоре. Вдовичина скоро свърши и вместо върху прах, сандалите му малко по малко започнаха да стъпват и върху меки туфи трева. Все повече и повече храсти и ниски дървета покриваха склоновете и се изпречваха на пътя му, чакащи да бъдат почетно заобиколени от виещата се пътека.

    Божественото кълбо се издигаше нагоре по небето и лъчите Му пареха усилено. Наклонът на пътеката също растеше, но войнишкото тяло на Корсак не се задъхваше. Той единствен трамбоваше със странното си облекло и обемистата си брадва по два пъти на ден през града и котловината. Всички останали стражници в храма живееха в малки къщи, сформирали импровизирано селце в котловината отвъд храма. Освен за да видят роднини в града, никой от тях не извървяваше ежедневните походи на Корсак от и до града. „Озарени“, така се наричаха.

    „Озарени!“ Корсак мразеше думата почти колкото мразеше и „кута“. Не защото беше обидна, а напротив — защото не се отнасяше за него. Всеки път, когато я чуеше, особено от ни’Етовите устни, тя служеше да му напомни колко под всички останали всъщност се намира. Дори Етуон — вторият му, а сега най-голям син — бе Озарен преди малко повече от година. И то едва на шестнайсет години. Един ден и малкият Круон щеше да последва стъпките му — деца на ни’Мурта, макар и бивша, те имаха това право, за разлика от Корсак. Единствената причина той да получи разрешение да стане стражник бе ходатайството на ни’Ета. Озарен обаче никога нямаше да бъде.

    Изкара неприятните мисли от главата си, разтри очи и ги вдигна обратно към красивата обстановка.

    Дотан и Тотан се извисяваха страховито нагоре и склоновете им закриваха огромна част от синьото небе. Пътят на Боговете през голяма част от сухия сезон минаваше по идеална права линия от изток на запад точно над котловината и осветяваше всяко кътче от нея. По всяка вероятност именно поради това не другаде, а именно тук се бяха заселили древните им предци и построили светилището, към което Корсак сега крачеше. Или поне това бе изводът, до който той стигаше.

    Храмът се показа иззад лежащата пред него широка поляна. Времето на втория мах на крилата на Боговете по небо-
    свода наближаваше и Корсак засили крачка, за да не закъснее.

    Изграден от солиден бял камък, храмът представляваше най-голямото здание, виждано някога от него. Огромната триетажна постройка с плосък покрив и идеално кръгла основа обхващаше почти цялата ширина на котловината. Двор нямаше, поне не и отвън. Доколкото той знаеше, такъв имаше вътре в самата сграда, в центъра на окръжността, но така и все още не бе влизал, за да го види с очите си. Само ни’Мурти и стражници влизаха в храма, но това на „неозарения“ Корсак не му се полагаше.

    Прозорците на горните два етажа бяха високи и широки — почти като врати с малки парапети — и отвън често се виждаха жени да ходят припряно напред-назад. Какво толкова правеха вътре, Корсак не знаеше, но и не хвърляше кой знае колко време в размисли по въпроса. Първият етаж обаче бе от солиден камък без нито един отвор по него освен четирите порти, разположени на равни интервали и пазени от стражници.

    Мъжът достигна до северния вход на храма, където щеше да бъде днешният му караул. Стражниците обикновено предпочитаха западния и източния вход, заради обширните гледки, които те предлагаха. Едната — към продължението на долината на запад и бледосинкавия хоризонт отвъд, а другата — към източната, току измината от Корсак част, водеща към Сетен.

    Именно заради разнообразието на гледките смените им ги пращаха на различна страна всеки ден, но за Корсак и това нямаше голямо значение. Извисяващите се канари също изглеждаха достатъчно красиво в неговите очи. А и тези караули бяха значително по-спокойни, тъй като никой не идваше при Майките откъм северния връх. Единствено при нощните караули предпочиташе западната врата. Оттам се виждаше по-голяма част от танца на двете луни по небосвода над океана, както и покоят на заспалото, стражарско селище на югозапад от храма. През деня обаче до голяма степен му бе безразлично.

    Единият от двамата мъже, застанали пред масивната дървена порта и облечени в същите слънчогледени бричове и елеци, прибра своето оръжие, когато го видя, и тръгна в обратна нему посока. Корсак не го познаваше — не познаваше почти никого по име, — но позна татуировките му. За близо половин година, откакто бе на служба като стражник, той свикна да помни останалите мъже не по лицата им или по имената, които така или иначе те не споделяха, а по татуировките. Това беше стар войнишки навик, който новобранците обикновено ненавиждаха, но като всеки малко по-възрастен воин той си го харесваше.

    Откъде стражниците намираха поводи за бойни татуировки, Корсак не знаеше — на бран не ходеха, а глупци, които да нападат храма, нямаше дори сред нашествениците. Няколко мастилени рисунъка красяха дори гърдите на вече седемнайсетгодишния Етуон, но отговор за тях мъжът не получаваше нито от него, нито от майка му.

    Корсак тръсна глава и зае мястото си пред едното крило на дървената порта. Другият стражник, явно подранил, вече бе отменил втория пост и заел своята позиция. Нямаше поздрави, нямаше какъвто и било обмен на думи, нито дори прости кимвания. Бившият командир само свали леко своята брадва от гърба си и застана мирно.

    В първите си дни на длъжност в храма тишината го смущаваше безмерно. Нито стражници, нито рядко срещаните Майки му проговаряха, дори когато встъпваше в длъжност. ни’Ета просто му каза, че му е уредила работа в храма, и той дойде тук, където преди това бе идвал само на разходки като дете. На източната порта го посрещна една от Майките, връчи му дрехите, оръжието и написано на папирус разпределение на постовете и с това отношенията им се свършиха.

    Това бе една от причините всъщност после да започне да харесва работата си в храма. Прекарваше по половин ден всеки ден в пълна тишина, с поглед и съзнание вглъбени в красотата и спокойствието на пейзажа пред себе си, откъснат дори от собствените си измъчени мисли. Прекъсваха го само дважди на караул разносвачите на храна и толкоз.

    Времето започна плавно да се ниже. Очите му обхождаха бавно познатите очертания на Дотан и шарещите ги сенки. Умът му постепенно се изтръгваше от миналото и спомените, от тревогите и угризенията, от съмненията и страховете. Именно тогава нещо промърда отдясно, в периферното му зрение. Стреснат, мъжът стисна здраво дръжката на брадвата и се извърна натам.

    Стражник се задаваше покрай стената на сградата в неговата посока. Заради извитата форма на светилището Корсак го усети чак когато другият бе вече на десетина крачки от него. „Проклета окръжност! Ако някой ден наистина ни се наложи да отбраняваме това нещо, ще ни преодолеят, без въобще да разберем какво е станало!“ — изръмжа войникът в него.

    „Кой пък ще тръгне да напада храм… — отвърна си бързо и насочи мислите си към наближаващия мъж: — Храна?! Толкова рано?“

    В ръцете на вече достигналия го стражник обаче нямаше нищо освен двуръката му, двуостра брадва. Корсак се вгледа в очите на новодошлия, който застана на две крачки пред него и наклони леко и бързо главата си на изток. Веждите на Корсак подскочиха нагоре и въпросително изсумтяване напусна гърдите му. „Та аз тъкмо дойдох.“

    — Корсак Сухибряг. ни’Мурта ни’Антара те чака в южното отделение — отвърна на недоумяващата му физиономия стражникът и отново килна главата си на изток.

    За момент брадясалото чене на бившия командир увисна недодялано. Мъжът обаче бързо се опомни и кимна. Стисна брадвата си и тръгна в посоката, от която и стражникът, и той самият преди малко бяха дошли.

    „ни’Мурта ни’Антара? Тази пък коя е?“ — промърмори наум. Ускори крачка с усилие, нетърпелив да разбере какво точно се иска от него. Коляното му се оплакваше жално, явно изненадано от подновената разходка.

    Не след дълго подмина източния караул и стигна южната порта. На един хвърлей на копие пред нея, досами първите, изкачващи се нагоре скали, кротуваха вързани три коня. Пазеха ги двама непознати за Корсак мъже, но за разлика от всички останали в долината в момента, не бяха стражници. С малко по-светла кожа от тази на сетенските друмяни, с покриващи целите им тела светли дрехи и късо подстригани коси по североизточен тертип, произходът им не можеше да остане скрит.

    Корсак изцъка с език. Нечестиви животни, и петте. Четирикраките тревопасни бяха за ядене, а не за игра, а двукраките за убиване, а не за кланяне, били те също друмяни. Ето обаче, че вторите бяха дошли върху гърбовете на първите и неговата роля във всичко това изглеждаше изчерпана.

    Погледна още един последен път към оседлания добитък. Североизточните друмяни не само ползваха мръсните си животни за езда, а и с идването си бяха прогонили и стадата антилопи на север от Сетната равнина и река Залезница. Чудно, дали на вкус едните и другите бяха подобни? Не би ял нещо, намирало се между слабините на нашествениците, но…

    Изцъка отново звучно с език и се обърна към храма. Когато стоящите там стражници го видяха, без да отронват и дума, хванаха халките на двете дървени крила и ги издърпаха към себе си. За всички тези месеци Корсак бе прекарал доста време в разучаване на резбата по четирите порти на храма, но след това престана да я забелязва. Сега обаче очите му отново се спряха отгоре ѝ, докато вратата безшумно се разтваряше — хиляди малки вдлъбнатини и рисунъци образуваха най-прекрасния и детайлизиран образ на златния диск на Боговете, който Корсак някога бе виждал. И сега се разтваряше пред него. „Влизам в слънцето…“ — отбеляза наум, докато болящият го десен крак почти самостоятелно прекрачи прага на храма.

    Не знаеше как точно да определи очакванията си от преди това, но към момента те категорично не се оправдаха. Като за начало — очакваше да го посрещнат, а не беше така.

    Що се отнасяше до самото помещение, липсата на прозорци от външната страна на приземния етаж означаваше малко светлина и иначе белите стени изглеждаха мрачно кафяви. Стената срещу него обаче, така както и горните етажи, бе насечена с редици високи и широки прозорци. През тях все пак се промъкваха малко слънчеви лъчи, достатъчно, за да може да се огледа внимателно.

    „Значи наистина има двор вътре…“ — отчете мъжът.

    Помещението, в което се намираше, бе дълго почти колкото цялата негова къща и относително толкова и широко. По отсрещната, вдлъбната страна имаше общо десет прозореца — високи над цял човешки бой и гледащи към широкия и поне на пръв поглед покрит с пясък двор. По-навътре в него се забелязваше голям, объл балван, на височина достигащ почти до третия етаж на храма. Около него пък се мъдреха множество едноетажни, квадратни и странни постройки, чието предназначение той не можа да отгатне.

    Иначе цялото входно отделение на храма бе празно, изключая рисунъците, издълбани в стената зад гърба на неозарения стражник. По-високи от него и един от друг по-разнообразни, облите образи на Боговете съдържаха в себе си множество странни символи, наподобяващи военните друмянски татуи-
    ровки. Както всички друмяни и Корсак нямаше представа за значенията на завъртулките, изписани по тялото му. Знаеше само, че са по-стари и от Древния друмянски език, но изписани в слънцата по храмовата стена изглеждаха… смислени, за разлика от тези по мургавата му кожа.

    В само едно от изображенията на слънцето се забелязваше и нещо друго — красиво изваяно тяло на продълговат змиевиден гущер се извиваше в окръжността, с къси и едва забележими два задни крайника, а на мястото на предните — огромни, разперени, прилепски криле. Два антилопски рога увенчаваха главата му, а масивната му разтворена челюст бълваше надиплен пламък.

    Единствената друга украса в помещението освен изображенията по стените се намираше на отсрещния край, срещу мъжа. По тесните отсеци камък между прозорците имаше няколко малки четирикраки стойки. Върху тях се крепяха големи глинени купи, от които се подаваха тънки и къси огнени езици. Заинтригуван, той се приближи към една от тях, стъпвайки леко, за да намали ехото от сандалите си.

    „Стъкло?“ — изненада се наум, когато видя малките колкото боб топчета в съдината, обвити в пламък.

    Стъклото, както и повечето метали, далеч не бе нещо разпространено в Сетен и през по-голямата част от живота си Корсак знаеше за интересния, прозрачен материал повече от хорски приказки, отколкото от опит. А стъкло, което гори — за това не бе и чувал. Махна с ръка над купата и почувства топлината, издигаща се от тях.

    — Богове… и това е само входната част, където надали показват много… — промърмори тихо мъжът, но гласът му се разля навсякъде около него.

    — Съвсем правилно — стресна го студен, макар и жив женски глас някъде иззад гърба му. Корсак се обърна рязко и почти събори стойката с долния край на висящата от гърба му брадва.

    — Малко неща в храма са отредени за неозарени очи, че да ги изложим още във входното помещение.

    Жената, изправила се пред него, стряскаше с чисто бялата си дълга рокля на ни’Мурта. Одеждата ѝ имаше дълги и широки ръкави, златеникав пояс, стегнат плътно около кръста, висока, тънка яка, стигаща чак до брадичката, и отпусната пола, покриваща дори и пръстите на краката. Бежовото западно-друмянско лице на Майката и черната ѝ коса почти се сливаха със стаята заради слабата светлина и първоначално Корсак видя само приближаващата се към него бяла дреха.

    — Майко ни’Антара — поклони се почетно той и веднага стисна очи от яд. „Глупак!“

    — Ъъ, тоест, ни’Мурта ни’Антара — побърза все пак да се поправи, макар и вече късно, а наум продължи да се кълне. „Глупак! Изгубен глупак!“ — Извикали сте ме.

    — Не съм всъщност — каза му тя със скованото си, но привидно младо лице. — Командир Крул е този, които извика за теб, Корсак Сухибряг.

     

    Втора глава

     

    372 дена след падането на Сетен

    Каменният под блестеше като гладка водна повърхност. Арти обаче го огледа критично още няколко пъти, преди да върне парцала във ведрото и да ги помъкне към килера. Знае-ше, че закъснява за училище, но също така знаеше, че ако ни’Ета Сухибряг намери и един недостатък в работата ѝ, утре не просто ще закъснее, а изобщо няма и да отиде.

    С тиха и спокойна крачка тя влезе от кухнята в коридора, а после и в спалнята на двамата възрастни. Там, върху отсрещната стена се намираше тясната вратичка на килера. Отвори я леко, с повдигане нагоре, за да не изскърца, и прибра ведрото на пода, в широкото няма и две стъпки пространство. След това от един от рафтовете взе една скромна тъмнобежова рокличка, досущ като тази, която носеше и в момента, но чиста. Огледа я навъсено за петна и скъсани места, след което съблече парцаливата си дрешка, сгъна я и я постави в едно друго празно отделение. От там щеше да я вземе по-късно и да я изпере, а сега облече новата ѝ заместничка. Присегна се и от един от по-ниските рафтове взе една малка платнена торбичка и една не много по-голяма платнена чанта с презрамка. В първата се почукваха звучно няколко дървени топчета, а във втората лежаха калем и няколко плочки за рисуване. Пъхна малката торбичка в голямата, а нея пък окачи през глава на рамото си и тръгна към вратата на стаята. Надникна в коридора и се огледа и в двете посоки. След това излезе, затвори я след себе си и с бърза, макар и ситна крачка отиде към входната врата и се шмугна пъргаво и през нея.

    Измина цели четири пресечки, преди в крайна сметка да успокои темпото. По това време на деня вътрешен Сетен бе напълно пуст — всички възрастни друмяни, както и достатъчно големите деца, работеха по плантациите около реката или по други места. По-малките деца като нея пък вече бяха на училище. През първите си дни в Сетен Арти се чудеше защо няма хора, работещи в собствените си дворове през деня. Макар така и да не попита никого, след време сама намери удовлетворяващ я отговор — друмяните са странни.

    Слънцето току преминаваше втория си мах, така че занятията със сигурност тъкмо започваха, но момичето не се притесняваше от закъснението. ни’Аяла Голямпазар я пускаше да стои в часовете ѝ в задния край на стаята, защото Арти обикновено ѝ помагаше с подреждането преди часовете. По-рано днес обаче, на път към кладенеца, Арти вече бе минала през дома на възрастната жена и се бе погрижила за това.

    Къщата на ни’Аяла Голямпазар се намираше досами градската стена, но все пак от вътрешната ѝ страна. Арти знаеше, че преди войната училището в Сетен е било само едно, но от- тогава насам голямата му сграда в центъра се заемаше от друмянския завоевател. Затова днес някои стари ни’Мурти, вече освободени от службата си в храма, водеха уроци в домовете си из и извън града.

    До къщата на ни’Аяла Голямпазар оставаха само още две пресечки и детето вече живо си представяше издължената, двуетажна, розова къща. Около два пъти по-голяма от повечето сгради наоколо, но пълна с много над два пъти повече познание, тя постепенно се превръщаше в любимо ѝ кътче в Сетен. Следващото ѝ най-любимо занимание пък бе да си играе на топчета тертек с Круон на улицата между градската стена и издължения двор на училището. Дванадесетгодишният син на Корсак и ни’Ета предпочиташе да играят далеч нагоре по склона, на полянката на Вдовичина. И не без основание, Арти знаеше това, но уютната сянка на училището ѝ допадаше повече.

    На само някакви си три къщи от последния делящ я от дома на ни’Аяла завой обаче пред нея се изправиха няколко фигури. Малкото момиче ги разпозна мигновено.

    Песа, както наричаха Пертрак Мрачнидюни — едър, висок, с обширни рамене и гърди и злобен като бясно куче, седеше подпрян на стената на близката къща и гледаше право към Арти. Подобно на Круон, и на Пертрак му предстоеше Озаряване, тъй като бе син на също бивша, но все пак ни’Мурта. Това носеше на момчето неизменна свита от последователи. Именно четири от тези последователи заобикаляха Песа и в момента — по-млади и не чак толкова едри, но успешно имитиращи злобата в очите му. Тях момичето наричаше наум с простичкото „Песови лакеи“. Сива сянка падаше върху тъмните им лица от едноетажната сграда, до която стояха, но не можеше да скрие усмивките, изписани върху тях.

    — А, ето я и нея! Бързаш да се учиш, а? Нещо си позакъсняла, ми се струва? — пролази до нея мазният глас на момчето, така нетипичен за неговия ръст. Арти панически се огледа във всички посоки, докато краката ѝ пристъпяха назад, но освен нея и момчетата, улицата изглеждаше пуста.

    — А? Сега пък на обратно? Ей, колко бързо размисли! Да не си си забравила калемчето вкъщи, а? — Песа изплю последната дума и ускори крачка към нея, последван от лакеите си. Главата на Арти пулсираше бясно. Знаеше, че не може да им избяга — дори най-ниският от тях се извисяваше над нея, а на години бяха много по-големи, но какво друго ѝ оставаше? Най-близката порта на градската стена, където със сигурност щеше да има пазачи, се намираше твърде далеч, също както и Корсаковият дом. А да тича и да вика с надеждата някой да я чуе, нямаше да стори, дори и да виждаше някаква надежда за успех. Обикновено ходеше на училище предварително, за да помага на ни’Аяла Голямпазар, а преди вторият мах по улиците все още имаше достатъчно хора, за да се задоволява Песа само с гневни погледи, но не и сега.

    — Ела да те придружим до училище, а? Всички само теб чакат! — продължаваше да реди той.

    Момчетата вече преполовяваха разстоянието с бърза крачка, когато под червеникавата ѝ коса се зароди идея. Малкото момиче стисна в ръка висящата на рамото ѝ торба, обърна се и хукна с всички сили в обратна на Песа посока. Зад гърба си чу подигравателните възгласи на преследвачите си и шума от техните също затичали се крака.

    Арти сви още при първия завой наляво и навътре в града. На мига зад нея подигравките се замениха от ругатни — никой не обича да губи плячката си от поглед, дори да знае, че разстоянието няма как да се увеличи. Тя обаче не се вълнуваше от това и мислите ѝ се заемаха само от крайната ѝ цел — близката улица, водеща също към училището. Ако момчетата знаеха накъде отива, нямаше да я гонят, а щяха да се върнат назад и да я пресрещнат. Вярваха обаче, че тя бяга към вкъщи, и в това и се състоеше надеждата ѝ за спасение. В крайна сметка какво толкова могат да очакват от една деветгодишна чуждоземка, освен това да се разплаче и да затърчи към вкъщи?

    Деветгодишната чуждоземка сама не знаеше какво трябва да очаква от себе си. Образът на училището, до което някак трябваше да стигне, прескачаше зад очите ѝ и нищо друго не я интересуваше.

    Още на следващата пресечка зави отново наляво и ругатните на току показалите се от предния завой момчета се увеличиха осезателно. Момичето изстена наум — ако беше успяла да вземе втория завой, преди те първия, можеше поне за момент да решат, че е свила надясно — към вкъщи — и да спечели поне миг или два объркване. Дългите момчешки крака обаче бързо скъсяваха разстоянието помежду им. Жълтият диск на Боговете огряваше жарко улицата с пламъка си. Пот изби по челото, дланите и гърба ѝ, но тя дори не се пресегна да избърше лицето си с ръка.

    — Ей, кута! — изкрещя вече гневно, а не с насмешка Пертрак зад нея думата, така често изричана и от ни’Ета. Какво значеше тя, момичето нямаше и понятие. Жената на Корсак често използваше много непознати думи — много повече от мъжа си поне — и Арти просто свикна да приема всички тях като обиди, дори когато не бяха по неин адрес. Каквото и да значеше „кута“, в момента поне Песа със сигурност не я използваше ласкаво.

    — Ела тук, измекярче малко! — продължаваше потокът от обиди, често и с ясни за нея думи, но тя всячески затваряше ума си за тях и хвърляше всички сили в размахването на краката си. — Ще те ритам обратно до гората, от която си излазила!

    Докато тя подминаваше поредната пресечка между розовеещите къщи и оградените им дворове, погледът ѝ прескочи по отиващата наляво към градската стена улица. Там мярна тичащ устремено младеж.

    Момичето проплака, осъзнало, че поне един от лакеите все пак е тръгнал назад. Щеше да я пресрещне! Мислите ѝ се пръснаха във всички посоки из детската ѝ глава, в търсене на спасение. Краката ѝ леко забавиха темпото си, но само след миг черните очи на детето се впиха право напред, в нова надежда за спасение. Бунарът! Точно до дома на ни’Аяла Голямпазар, на малко каменно площадче, се мъдреше един от няколкото кладенеца във вътрешен Сетен. До училището нямаше да стигне навреме, но може би до площадчето до него…

    Дървените табани на момчешките сандали кънтяха все по-близо и все по-близо зад гърба ѝ. Обидите и псувните също секнаха, което — предположи момичето — означаваше, че ѝ остават броени мигове, докато я хванат. Още една къща я делеше от новата цел и тя захвърли мислите за преследвачите от главата си и напъна докрай вече пламтящите си бедра и болящи ходила.

    Изскочи на покрития с павета, за разлика от прашасалите улици, малък площад и хвърли бегъл поглед наляво. Дру-
    гият тръгнал да я пресреща младеж тъкмо излизаше пред училището и се оглеждаше за нея. Благодари наум, че Песовият лакей не успя да стигне и до кладенеца преди нея, и си пое дълбоко дъх. Прехвърча над оставащото разстояние и се хвърли върху въжето, падащо надолу от увенчаната с лост дървена макара.

    Надценявайки с малко разстоянието на последния си скок, момичето се оказа на косъм от това да разбие колената си в отсрещната страна на каменното гърло на кладенеца. Все пак успя да стъпи с ходилата си върху него и да се хване за въжето. Зад гърба ѝ триумфалните викове отново се смениха с ругатни, когато Песа и другарите му осъзнаха какво се случва. Без въобще да поглежда надолу, Арти прегърна с цели ръчички дебелото въже и отпусна краката си.

    Падането към черното дъно се оказа нещо доста по-различно от представите ѝ. Скоростта, с която телцето ѝ полетя надолу, я изненада с напълно нов вид страх. Полата ѝ се разтвори от въздуха и оголи крачетата ѝ, подметката на левия ѝ сандал се извъртя към вътрешната страна на ходилото от притискането във въжето, с което наклони и самото момиче. Дясното ѝ бедро се удари силно в една от облите стени на кладенеца, телцето ѝ се люшна и челото ѝ на свой ред се срещна с един стърчащ камък. Едва тогава краката, а след тях и тя самата, най-сетне се потопиха в студената вода.

    Детето всячески замаха с ръце из тясното пространство и на моменти задираше с пръсти хлъзгавите камъни на кладенеца. В крайна сметка успя да се покаже на повърхността и да вдиша дълбоко и жадно. Водата се плискаше навсякъде около нея, но в момента, в който се захвана за стените на бунара, плискането също спря.

    Горе, над нея, част от небето се закриваше от главите на петте момчета. Арти чуваше гласовете им, но не можеше да различи какво казват. Челото ѝ пулсираше след удара и ушите ѝ кънтяха. В гърлото на кладенеца думите им се завъртаха, удължаваха и смесваха по непонятен за нея начин, а и Песа, и лакеите му се надвикваха един друг и тя можеше само да гледа внимателно черните на фона на светлото небе сенки на главите им. Говореха за нея, това поне бе сигурно.

    Дали нямаше да измъдрят начин да я стигнат? Надяваше се, че няма да скочат при нея — идеята Песа не просто да я докопа, а да я докопа тук, я ужасяваше безмерно. Започваше да съжалява за решението си да се хвърли в кладенеца, макар все още да не виждаше друг избор. Молеше се само момчетата да се махнат, а тя щеше да чака някой да ѝ помогне да излезе, ако ще и до привечер да трябваше да стои тук.

    Стига да издържеше, разбира се. Крачетата ѝ не успяваха да стигнат до дъното и какво имаше под нея бе поредната мисъл, която отказваше да допусне в ума си. Съвсем скоро глъчта над нея поспря и главите се разпръснаха. „Нима…“ — зачена се надеждата в гърдите ѝ, но момичето побърза да я заглуши. Не очакваше да се откажат толкова бързо. Момчешката реч пак започна да достига до нея, но вече от по-далеч. Правеха нещо около кладенеца.

    „Измислили са нещо?“ — простена детето.

    Като че ли не мина много и главите изникнаха отново по ръба на кладенеца. Този път разговорите им звучаха по-кротко и тихо, без да се опитват да спорят и да се разправят, а напротив — придружени с дружна насмешка, от която студена тръпка пробяга по опряния ѝ в камъните гръб.

    „Измислили са нещо!“ — ужасена заключи тя.

    Нова сянка се присъедини към петте, но този път не на глава, а на ръка. Държаща нещо ръка.

    Първият камък се удари в стената на кладенеца на над стъпка над главата ѝ, след което рикошира и отсреща, току над водата, преди да пльосне в нея.

    — Неее! — изпищя момичето първата си дума за деня.

    Вторият камък, обратно на първия, тупна първо срещу нея, но по-ниско, след което също цопна във водата. Арти закри инстинктивно лицето и темето си с ръце, с което изгуби опората си и брадичката ѝ потъна под водата. Скована от паника, тя все пак се пресегна отново, за да се захване и да се задържи на повърхността, но другата си длан продължи да държи над себе си.

    Третият камък падна право във водата, в почти идеалния център на бунара, оплиска я и на свой ред започна да потъва надолу. Над нея се чу първата ругатня, последвана от още глъч.

    — Дай друг, тея са много ръбати и не мога да ги хвърля като хората! — чу Песовия глас. — Не бе! Другия, този е много малък!

    Докато горе се разправяха, третият камък се чукна леко в едното ѝ ходило под водата, продължаващ пътя си надолу. „Водата!“ — осъзна момичето.

    Пое си дълбоко дъх, обърна се към стената на бунара и насила се избута надолу, под повърхността. Водата започна да изтласква телцето ѝ обратно, но тя се захвана и с ръце, и с крака, и се потопи колкото може по-надълбоко.

    Над нея долетяха още по-гневни викове. Не само изкривени от кладенеца, а и вече заглушени, смисълът им сега напълно се губеше. Звуците от цопващите във водата момчешки снаряди кънтяха и се вихреха лудо около ушите ѝ, но в редките случаи, когато някой все пак я достигнеше, то бе леко и безболезнено. Слабо ликуване скоро изпълни гърдите ѝ, но и то бързо изчезна, изместено от нова опасност. „Въздух! Трябва да дишам!“

    Мислите ѝ се счепкаха трескаво с поредното предизвикателство. Трябваше да диша! Не можеше да издържи дълго тук, но не можеше и да изплува горе! Паниката в ума ѝ все повече започна да се измества от твърдо отчаяние. Към дома на Корсак — натам трябваше да тича. Може би щеше да срещне все някой по пътя, а сега… сега щяха да я затрупат с камъни в бунара. Малката кута на дъното на кладенеца.

    Скована от тези си мисли, Арти пропусна да забележи увеличаването на момчешките викове над нея. Многократното увеличаване.

    „Нещо става горе! — най-сетне осъзна тя. — Викат на мен?“

    Виковете продължиха да се усилват и тонът им стана очевидно изпълнен с изненада и негодувание, и момичето разбра, че не са предназначение за нея. Отпусна ръцете си, колкото с надежда, толкова и с примирение и позволи на водата да повдигне тялото ѝ нагоре.

    С неистово облекчение, дробовете ѝ се изпълниха с въздух, когато Арти изскочи на повърхността. Целите ѝ гърди пулсираха, а краката я боляха от всичкото тичане и крепене над и под водата, но вниманието ѝ се насочи нагоре, а не надолу.

    А там идеално синьо кръгче увенчаваше гърлото на кладенеца и не се виждаше нито една момчешка глава. Със стихваща болка в главата си, момичето вече чуваше малко по-ясно долитащите звуци, макар те да продължаваха да се пречупват по досаден начин в бунара. Виковете определено бяха на паника, гняв и разправия, а и със сигурност идваха от повече от пет гърла.

    „Кру!“ — Арти ликува и гърдите ѝ се изпълниха вече не само с въздух. Пертрак не беше единственото момче в квартала със сподвижници. Круон бе дошъл за нея!

    Момичето не успяваше да разбере почти нищо от случващото се отгоре, но крясъците и разправията продължиха още съвсем малко, преди да бъдат секнати от силен и заповеден женски глас.

    „ни’Аяла Голямпазар!“ — възрадва се детето. Още няколко мига по-късно тъмният и обемист силует на къдравата глава на ни’Мурта ни’Аяла се показа над бунара и гласът ѝ прокънтя отново:

    — Извадете я оттам! Веднага!